Правото е производна на истината
Правото е производна на истината
РАВНОправието е право на истината, т.е. истината е една и правото на един е право на всеки произхождащи от равенството и единството. Правото произтича от основния закон на сътворението и завършва с него и неговият символ и изглед е окръжност или кръг, т.е. всичко започва и се връща обратно към себе си. Правото на действие или определение на правилно или грешно е неизчерпаемо и основата му е в баланса, т.е. равновесието. Независимо от действията те трябва да са равни, т.е. съгласувани от всички страни т.е. принадлежащи към истината. Основата на закона е алфа и омега, т.е. всеки за всички, всички за всеки взаимодействието което определя връзката на едно спрямо друго към едно към друго. Най-общото определение на правото изразяващо законът на (0)нулата или законът на всичкото се назовава с термина РАВНОправие. Няма закон, които да е морален и неморален законът може да бъде само морален.
Необходимост от равноправие се явява тогава, когато две или повече страни желаят да извършат някакво действие или придобият нещо. Необходимост за равноправие от упълномощена институция ангажирана да извършва подобна работа най-често се пристъпва, когато действието или придобивката е вече факт, т.е. минало време. Основна работа на институцията е в погрешното изпълнение на горепосочения цитат. Независимо от действията те трябва да са равни, т.е. съгласувани от всички страни т.е. принадлежащи към истината. Очите на правото не са формални, т.е. пристрастни към впечатления. Мерилото определящо правото е в мотивите целящи придобивка или разрешение за изпълнение на действието. Грешката или насилието са в мотивацията, която потиска разрешението, т.е. съгласието и правото за това(свободата). Индивидуализмът на частното начало(облагодетелстване) е тази част от правото, която създава неравноправието. ПРИСЪДАТА е работата на психолога, т.е. да поправи проблема причинител, а той винаги е ЛИПСА НА СЪ`ОБРАЗ`ИТЕЛНОСТ по отношение на действията.
Лъжата е престъпление само престъпник има нужда да прикрива действията или намеренията си.
Основна цел на правораздаването е да защити слабостта слаби/я/та/то/те от силни/я/та/то и основно се занимава с йерархическата структура на самоопределението на личността която е в основата на всяка една неравнопоставеност.
Определението на казуса протича според причинно-следствена връзка.
Истината е абсолютна, общовалидна и универсална, но не може да бъде възприета по някакъв над индивидуален или надличностен път. В такъв смисъл универсалността всъщност представлява общност на принципите, въз основа на които субектът конституира света, обектите и самата обективност. По такъв начин Декарт слага началото на традиция, която получава своя логически завършек във феноменологията на Хусерл.
В духа на “класическия” рационализъм, изповядван и от Рене Декарт е и един друг съществен постулат: възгледът за тъждеството между причинно-следствената връзка и логическия извод. Реалната причина (causa) и логическото основание (ratio) се разглеждат като едно и също. По такъв начин убедеността в детерминистичното устройство на света прераства и логическа убеденост. Формулата causa est ratio et ratio est causa означава, че познавайки връзките между нещата в природата, разумът може да ги разложи и сведе до логически връзки и познавайки собственото си логическо съдържание, той може да опознае света като тоталност. Съгласно такава рационалистична позиция “субстанциите(действията) могат да(се изразяват) притежават само такива свойства, които(като) произтичат(произтичащи) от тяхната(тяхното) същност(намерение). Самото битие на субстанциите се разглежда в този случай като производно на тяхната същност. Именно поради това и Декарт, и Спиноза възстановяват познатото онтологическо доказателство за битието на Бога
Мотив(желание, намерение, цел) водеща и сочеща връзката на действията на страните....
Никое лице извършило престъпление не разбира действията си от своя гледна точка(страна) затова и присъдата като цяло не е наказание съответно на резултата, а разбирането му, които изразява резултата.
Там, където отговорът води до несъответствие наричано за краткост причинител е това, което прави действието грешно и е това, което трябва да бъде въпросителната, към която лицето извършител да съобрази или да бъде причастен. Разбирането на проблематиката, която може да бъде извършена по правилен начин, т.е. разбирането на погрешното схващане или източник повлиял на вземането на решението и е действителното изпълнение на присъдата и съответно разрешаването на проблема. Присъдата като цяло не е наказание на резултата, а разбирането му. В повечето случаи отговорът водещ до несъответствие е невярна информация от източник на въздействие. Методологията, която към настоящето се прилага, е наказание на извършителя, без да се открива влиянието, което е подтикнало извършителя. Ако извършителя не види влиянието, което е довело до погрешен резултат и да го установи като такъв никое наказание не може да бъде състоятелно или правилно, защото в собствените си очи извършителя ще се чувства прав. Ако извършителя се чувства отделен от действията си не би могъл да ги разбере и каквато и да било присъда не би го променила, а би била само средство за самоуспокоение, което на практика е абсурдно, защото злонамереното въздействие остава непокътнато, т.е. неразбрано от извършителя. Присъдата не може да отговаря с жестокост на наказанието, защото според определението за присъда по закона на (0) т.е. всяко действие има равно по сила съответствие и правилност на решението, т.е. присъдата създава правото и закона, даващо право на всяка от страните да отговори с жестокост на сторената такава като разрешение процесът на присъдата не предполага край или завършек, които да постига резултат, които да постигне окончателен баланс.
Най-тежката присъда се дава за лъжесвидетелстване и наказанието се дава до четвърто(4)поколение. Тази присъда не се отнася до човешката справедливост, а за божествената и е съгласно със закона за кармата.
Правото в съда за недопускане на такова наказание може да бъде предотвратена чрез двойно по-тежка присъда към защитника на престъпника. Защитникът на престъпника с наименование адвокат не може да укрива престъпления, а само да смекчи наказанието чрез мотивите довели до престъплението като по този начин конкретизира психопатичните проблеми и съответно тяхното преодоляване. Това се изразява като намаляване на времето необходимо за премахване(заличаване) на психичните отклонения. Адвокат, които лъжесвидетелства за да укрива престъпления се нарича СЪУЧАСТНИК на престъпленията и се явява глава на престъпленията поради поста и доверието, което има.
Никой съд няма право да защитава или оневинява престъпници или престъпления. Никой съд не може да съхранява, т.е. държи служители и поощрява или одобрява продажбата и подмяната на истината и правосъдието. За углавно престъпление срещу суверена на държавата(обществото) и системата като цяло се счита всяко укриване на престъпление от страна на защитника.
Наказателната присъда задължително трябва бъде в процентно съотношение спрямо извършителя, т.е. пари, труд или друго.
Най-добрата присъда при възможност, понеже целта е наказанието да бъде възпитателно е труд свързан чрез психологическа логика спрямо престъплението, което да доведе от своя страна до осъзнаване на негативната постъпк/а/и.
Целта на правосъдието е проумяване(превъзпитание). Жестокостта на наказанието (смърт) предизвиква страх, лъжа и измама и не може да постигне целта на проумяването и също така дава възможност за манипулирано диктаторско потисничество. Помилването създава чувството за правота и не възпира престъпността. Възпира я проумяването и разкаянието, което е неин признак. Разкаянието не идва в съда, защото престъпникът не би стигнал до там.
Съществено важни са делата и думите на човека, мислите му ги предизвикват, но волята му може да ги възпре.
Съдът се позовава и основава на доказателствени факти, но не преценява по думите и делата, а по мислите и волята(психична жестокост) на човека пр. непредумишлен и предумишлен замисъл за убийство с различен от намерението резултат, именно това се лекува и превъзпитава.
Съд, които не може да лекува не може и да съди. Жестокостта е най-лесното лечение на престъпността, но тя с нищо не се различава от престъпника, а престъпника от своя личен съд и мироглед(позиция).
Както е посочено в по-горните текстове решението(присъдата) създава правото и закона, а законът за еволюцията(развитието) която е възприемчивост на действията съответен на принципа на отражение на светлината. Във всяка част от текстовете касаещи правото то съответно според закона на (0) нулата. Всяко действие се връща съответно като резултат независимо дали към човека или към обществото като моментален или времево исторически резултат. Цялостният извод от конституцията на правния (0) нулев закон е в това че законът и правото са тоталитарни сами по себе си.
По отношение на интимни контакти между половете. Всяко съприкосновение с тяло без негово позволение или разрешение се счита за престъпление и насилие.
Манипулацията е престъпление, а извършителят е престъпник. Манипулацията се нарича още склоняване и е основата на всяка измама, мошеничество или лъжа водещо към престъплението. Най-големите манипулатори към днешно време се наричат монополисти. Подвеждането им под съдебна отговорност може да се осъществи чрез проследяването на резултатите и мотивите на представителите.
Определение за приходно разходният баланс може да се открие в текста Доклади на Йистината. В текста е изразена логиката на определението за съответна непроменлива величина на определението за цена(резултат) т.е. независимо от степента на развитие на човека, независимо колко може да прояви като резултат, а колко разход на живота си е дал за тях. Произходът на непроменливата величина идват от определената логика за най-висока степен или ценност по определението си. Това е животът и логиката на живота е че нищо не може да се направи или постигне без него. Това е най-голямата ценност, която живо същество притежава според божието право, което съответно е рождено такова. По-точна мярка за баланс е невъзможно да се установи.
Доклад
Върховен/първи закон за правосъдието; Правосъдието произхожда от живота или съществуването, последните терминологични наречия се определят като негова база.
Правосъдието работи с ред, които съответства на това, това съответствие се нарича логика. Самото съществуване е нужно за всичко, било събитие, било понятие, липсата на ред създава резултат на несъществуване или определение за грешност на процесите(нелогично/ст). Самите процеси и логика се пораждат от движението, наречено време. Редът и логиката произвеждат процеси, които се определят като причина и следствие. Причината е производна на търсенето, т.е. търсенето или нуждата са причина за произведените следствени процеси. Причината за нуждите произхожда от същия принцип наречен с общо понятие свързаност, непълнота или не съвършенство, защото на съвършенството поражда свързване. Това от своя страна е причината пораждаща понятието еволюция. Законовият ред произхожда от правосъдната формулировка наречена решение/я. Редът произвежда понятието за правност, а от там и самото правосъдие като институция, самият ред ^трябва да^ следва производната си посока или закони познати още като природни. Всички закони касаещи съществуването могат да бъдат формулирани в един велик закон, в словото е назован като закона на нулата , но е познат и като равновесен и кармичен. Поради тази причина символът и формата на правото е идеален кръг двуизмерно или топче триизмерно това се приема и за съвършена форма. Съществува и понятие, което се явява анти(обратно/а) сила на правовия ред наречен свобода. Свободната воля е реално съществуващ елемент от природата, необходим за непълнотата и създаването на грешност, тя от своя страна образува спираловидна форма на правото, което се нарича еволюция.
Разяснителен доклад
Правосъдието е върховенство на законите точно както славата е острието на еволюцията, комбинацията на двете понятия произвежда третото, което е наречено православие. Православието най-често образува идеология със специфични географски и други особености. Идеологиите е прието да се наричат религии, религиите обхващат предимно поведенческите или етични части от живота образувайки норма или традиция. Тези норми са съгласувани с изцяло правни възгледи за правилно и грешно. Идеологията като цяло е възглед и има пряка връзка с възприятията и познанията, които са достигнати, в макро мащаби са равни на единица жив организъм, произволно какъв. Идеологията съществува и като светска форма, тази форма е изключително материална и по право до голяма степен грешна, тя се занимава със собствеността и контрола върху нея, създавайки права, които са в противоречие или отклонение от върховния закон. На практика законите се нагаждат към нуждите и интересите, а не обратното, получава се така сякаш природата произлиза от човека, а не обратното. Престъпността и работата на правосъдната система е затрупана от случаи или събития наречени с общо определение казуси причинени от възгледите за собственост от единици(в случая хора). Статистически разгледано може да се потвърди, че престъпността се произвежда най-много от светската идеология. От върховна гледна точка на правосъдието всяка правна институция, която не разглежда казусите от позицията и в защита на живота и общественото равновесие е грешна по природа, т.е. от закона на живота. Правните институции създавани от хората имат за цел да създават порядък на действията, които от своя страна да ускорят процесите и организират средата за постигане на определени действия. Тези институции са под-управни и не са върховни, т.е. те са копие на природно зададените и установените. Когато правните институции се отклоняват или са диаметрално неточни, те съставят макро процеси следващи принципа представен в страницата отражение на светлината. Този пример или поведенческа норма се натрупва и достига до момент на кармично разплащане или изплащане на заема, пред върховното правосъдие. Формата на проява най-често се изразява в противоречаща характеристика, наречена междуособици или културни различия, водещи до спорове вражди и воини. Казусът, които се разглежда сега, е прието да се нарича апокалипсис, и именно той е отговорност на правосъдието, това е и причината да се създават правосъдни копия. Близост до апокалиптични събития могат да бъдат изчислявани по същия начин, по които се изчислява математическа задача, еднаквостта им се състои в това, че и двете са точни науки. Причината за апокалипсис може да носи единствено и само правосъдието, осъждането води до съдбоносни събития, които ще бъдат във взаимодействие или във вражда, а враждата е отклонение от равновесието.
Правосъдните институции са тези, които водят държавите и обществата и затова са най-отговорни, и съответно способни да произведат подобни събития. Какво е настоящето правосъдие е безпредметно за кой да е доклад, защото не би било доклад. Микро и макро процесите са част от развиващата се правосъдна система, те са природен закон на планетата наречен еволюция, и най-добре изразен в страницата отражение на светлината. Принципът, по които всеки жив организъм израства, е същият и за правосъдието. Водачите, началниците, вождовете и т.н. са представителите, които задават правни условия, тези представители са известни на всички, върху които ги задават, а понякога и на независими, тази им известност се нарича упоменатата по-горе слава. Представителят на правноста се приема по презумпция за праведник и като известен(славен) следван в изискванията и поведенческата си възприемчивост. Поради тази причина образователното възприемане следващо еволюционният закон се отнася и за правилно и за грешно. Този принцип е масово употребяван от търговците под формата на реклама, повече за силите образуването на силите и тяхното влияние може да се открие на страницата сила. Тук влиянието е определено да се нарича власт, която се указва от едно нещо, спрямо друго нещо, а работата на правосъдието е да упражни своята диктатура спрямо систематиката на силите. За да може тази страница да бъде възприета правилно е задължително да бъде прочетена страницата сила, и преди всичко отражение на светлината, защото би се загубила дълбочината на произхода и съответно причината за съществуването на самото правосъдие, на практика физическият свят и реалност не е нищо друго, освен отражение на силите. На практика всичко живо на този свят се отразява, което пък от своя страна отразява причината и следствието. В своята фундаменталност силите на злото са проявление на собствените носители, а отразените им резултати, от тяхната посока. Това взаимодействие се разглежда тук и сега като власт и влияние. Но преди да стигнем до властта е нужно да се знаят общите фундаментални понятия на правосъдието касаещи изчисленията на посоките в тяхната конструктивност. Животът е правов, от него произхожда и завършва правото, животът е социален, събирателен, взаимодействащ и поради това той притежава сила, а методът или принципът на силата, показва неговата посока и право. Животът е фундаментален, причинен и постоянен, времево непроменлив, а тая непроменливост на посоката закон, характеристика, рецидив. Животът е съществуване, истина или реалност на съществуването, а в правосъдието е преди всичко, нещо или така нареченото основание(фундамент). Защото благодарение на нещото се дефинира и определя нищото като грешно и зло, лъжата например е отсъствие на нещо. От живота започва правото и силата, а не обратното какъвто е прочитът на дявола(егото) с неговата гравитационна посока към материализъм. Преди конкретиката обаче е нужно задължителното пояснение за това че, страницата отражение на светлината е фундаментална за този правен текст, също така че, наречията изменничество и предателство се дефинират под термина корупция. В библията е описан разказ за първичното състояние на живота като рай, без да е дадена конкретика какво по-точно е това. Макар този текст да не е религиозен той прави аналогични проверовъчни връзки на казуса, записан като първата корупция и правосъдно проявление. Пълнотата, целостта и постоянството се тълкуват като нирвана или рай, т.е. ненужността на правосъдно наказателно изпълнение. Така буквално се дефинира първичното състояние и посоките на силите касаещи живота и смъртта, т.е. смъртта не е съществувала за пространството. Липсата на променливи е в състояние да даде ясна представа за енергиен самоподдържащ се източник, които няма разход, защото именно разходът е тази обратно-пропорционална сила на смъртта. Променливата касае физическите променливи само дотолкова, доколкото отразяват една посока, а това неимоверно е самоопределителността на АЗА. Връщайки се към библейския разказ може да се изведе едно-единствено заключение за историческите събития, които са се случили. Човекът не е познавал само и единствено смъртта, а метафоричната ябълка на познанието не може да е съдържала друго познание. В историята се разказва, че познанието се е проявило като сексуално желание, това от своя страна е проявената посока на разделение, от където и започва правосъдното действие на закономерностите. Това дефиниране на първичното състояние е нужно, защото служи като правосъдна основа на закона и неговата посока, също така отразява и човека и правосъдието, като логично отражателно действие на влиянието. На практика правосъдието е отражение на самоопределението, започващо от бог, живота или нещото и нищото. В частта с дефиниране на библейския разказ става ясно и затова че мигът на променлива е самоопределение на аза спрямо бог или живота като цялост. Самоопределението е изчисление, защото отразеното качество, способност, е познатото мислене и решение. Поради тази причина се предполага, че хората са дефинирани като грешници, или казано по друг начин неадекватното, несинхронно със закономерностите решение е грешно. Разказът обаче насочва и към причината, а именно отделеността от божествено проявената закономерност, усещана като живот в тяло. Преди да се стигне до конкретна дефиниция на властта обаче трябва да бъде дефинирана и йерархичността като ред. Този ред е познат като ценностна определеност или степенуване, класифициране и затова на практика засяга така наречената ценностна система. Най-ценно е ядрото, а след това, най-близкият отражателен спътник в период(продължение). Това е до известна степен дефиниция на нуждата, " не на търсенето", която от своя страна е жизнена, а като такава е съответно фундаментална. От страницата отражение на светлината тази силова йерархичност е представена като заряд, но само като статично дефиниране на съответната сила. На практика обаче не само хората са комплекс от сили и поради тази причина реалното дефиниране на едноличен аз става невъзможно. Поредността на проявените организми е до известна степен дори физически видима, както и последният, човешкият. Това не се отнася към физически прилики, а като характерни свойства и съответно умения, аналогичен отговор на еволюцията, която е натрупване на знание и умения през променливите поколения. Натрупването на знание е равносилно на цветово поглъщане, а проявеното умение от него като отражение, това е отразено влияние, процесът на отражение сам по себе си е владеене, владеенето от своя страна е власт, цялостният процес пък проявление. Йерархичността на силите е отразена като йогистко учение, което не е адекватно към тематиката на този текст, въпреки това обаче представя движението на силите като чакри. В текста "Чакрите" с автор Питър Рендал, могат да се намерят повече подробности, за силовите центрове на двигателната физическа активност. Но с една забележка по отношение на мъдростта, тя е по-горе от волята, защото именно мъдростта е еволюционният процес на въздигане, а не двигателят, воля, тя е средство. Ако мъдростта не контролира действието личността не би била активна, би била реактивна и анархична, защото ядреният център би предопределил характерните резултати на разнопосочността. От текста става ясно, че всичко се променя или трансформира, това, което се движи, е определено да се нарича динамика или динамични процеси. Това е обаче вярно само до известна степен, и по-конкретно за физическото пространство и сетивните възприятия. От чисто правна гледна точка обаче променливите се разглеждат като алгоритъм, които предпоставя и поражда понятията за принцип и закономерност на динамичните процеси, а по-битийно и като характеристики. Тяхното аналитично натрупване се охарактеризира като мъдрост.
Мъдростта в словото задължително е записана с виолетов цвят, по подобие на ултравиолетовите лъчи, съдържащи по-високо количество заряд от всеки друг цвят. Мъдростта съдържа в себе си сила и поради това тя се разглежда и като сила, тази сила е упоменатата по-горе воля, пораждана или спускана от мъдростта. Неизбежно трябва да се направи нова препратка към библейската история посочена по-горе, защото работата на правосъдието е в отговор на понятието свобода. Чисто принципно свободата не е нищо повече от свободата да се греши, повече за нея може да се намери на страницата свобода. Свободата в ежедневния си правен израз е право на защита, която в по-дълбок смисъл е отразена като джихад, които пък може да бъде намерен на страницата за войната и неината връзка с познание за дявола . Авторът се извинява за нуждата от много пренасочвания, но практически всички страници биха се свързали с настоящата, защото всичко води до правото. Същността на проблема се състои в самоопределителният миг на аза, което води до дуалистичност на аза като отражение или като физическо възприемане за правна реалност. Понеже правната дефиниция за деление е грешно то е отразено от живота като делително размножение, т.е. делението е умножаване на броя или с други думи растеж, натрупване, но с еднопосочност, защото както е известно от страницата сила, от съединението по принцип се образуват силите. До колкото е известен принципът на силите и анти силите до толкова е разяснена и войната. Става ясно, че конкурентността не е обществена насока, а е друга форма на войната, чиято цел и насока е към частното и едноличното, което не е правилно. Повечето казуси на правосъдието касаеща битийни човешки въпроси са свързани с това. Правилно е доходът и собствеността да са в синхрон със смисъла на живота, които е "да бъде живот" или всичко да бъде в полза на живота отразяващ се като еволюция. Този универсален закон на живота се наблюдава в пълна сила, за всяка страница от словото "Всичко, което не се синхронизира, е обречено да загине". Най-масовият пример във физическата реалност може да се даде като раси и видове организми, които са в синхрон с климатичните особености на средата. Този синхрон е по-познат като адаптивност, но в правосъдието е познато като ред и причина и следствие. Основното качество способстващо синхрона е търпение, от друга страна търпението е постоянство, какъвто е и самият закон. Тези, които имат малко или слабо развитие на това качество отразяват посока, която преминава през страницата за войната и неината връзка с познание за дявола. Това е възприятие за време на физическо отразяване като действие, познато е и като упражнение върху волевите процеси под термина самоконтрол, а като упражнение постене. На практика целта на поста е в налагането на воля върху желанията или увлеченията на физическия носител. Като такъв той е отражателен и подвластен на влияния, самите влияния от своя страна имат пряко отношение с еволюцията. Колкото по-развит е самоконтролът на дадена единица, толкова тя е по-синхронизирана, правилна и успешна във всяко действие на отражението си, но не касае целите. Дуалистичноста е самодостатъчен признак за възприятията на произведението му, поради тази причина се счита за важно в този доклад да бъде дефинирана по-особено. Много е погрешно човек да си мисли, че има независимост или че е отделна клетка на обществото, защото отделеността от обществото е само илюзорна представа, за физическите обекти, които сами по себе си, е невъзможно да съществуват отделно от пространството, което ги е образувало. Различаването на обектите като отделеност в пространството е така нареченото определение като дуалистичност, т.е. това е чаша, а не е молив, а стената не е кофа и т.н. Доброто е добро и не е лошо, а лошото не е добро, дуалистичноста ни казва, че лошото и доброто, е в един организъм или цяло, което е и човекът. Дуалистичноста е част от първичния момент на самоопределението, за съществуване в тяло започващо с аз съм. Аз съм жив, аз съм в тяло, какво усещам, къде съм и т.н. Дуалистичноста се поражда от сетивните възприятия на съзнанието като физическа единица. Самоопределеното като физическо тяло съзнание започва да се управлява от възприемането на ума или физическото его, възприемащо физическата среда чрез сетивата на съзнанието. Човешкият ум възприема съзнанието като второстепенен фактор, но с решаващи функции. Способността на човешкия ум (или естественото физическо възприятие за, аз съм физическа единица) за контрол над съзнанието е изключителна пречка за едно съзнание да се прояви по-разумно или на един ум да надникне към съзнанието и да възприеме произхода си. Физическото възприятие на егото или ума носител на аза е дуалистично и има нужда да възприема пространството и времето, от което е произлязло, това се случва посредством разделяне на физическа и духовна, т.е. съзнателна реалност. Духовната отговаря за поддържане на автономните процеси на организма и неговите комуникационни сетива и възприятия, а умът главно управление на физическата представа за личност, защото представата не е физически обект, а, е не физическо понятие, дадено от съзнанието на физическото тяло, за да може то да се самоопредели. Дуалистичното възприемане е разделено на две полярности. На материалното като знак за физическа сила се определя знакът минус в математиката, и като плюс всичко духовно. Човекът (умът) нарича, а съзнанието обвързва всичко в логическа нишка на възприятието, което се задава от наричането. В тази нишка се съхранява така нареченото съдържание или значение на нареченото. Дуалистичната разлика на пространството и живота в променлива среда се разделя на двигателни и неподвижни тела. За да различи себе си от движението и всички останали тела умът разделя всичко на две полярности и всичко физическо се приема като най-висока стойност и най-истинска реалност на живота, а двигателната сила в тази реалност като живот. Всичко, което умът долови, че съществува като форма на реалност получава физическо наречие, което да се съхрани в паметта като духовно или физическо, т.е. видимо или не видимо за физическото възприятие. Разделянето на духовното от материалното е определение за нищо и нещо или за плюс и минус, и затова всичко, което умът възприема го разделя на тези две полярности наречени накратко дуализъм. Човекът може да бъде и добър и лош поради същата причина, поради която може да живее във физическо тяло. Поради простата причина, че от живота произлиза всичко, което е придобило физическа форма, всичко във физическа форма, е зависимо от него, за да продължи да съществува като такава. По, не по различен начин, физическото пространство на формите, обектите се нуждае от плътност, за да съхранява живота в себе си. Човекът или кой да е организъм не може да избяга от физическото его или от живота които възприема, всичко е в тоталитарната зависимост, от тези състояния и ако съществува понятието свобода, то тя се състои в избора, кое е водещо или кое обслужва. Бог или животът не е отделен от човека нито физическото, телесното, его, дявол, всичко е в човека и извън човека като макро и микро на същото причинно-следствено определение. В мързела е, и еволюцията, и егото, в дуализма е произлязъл човека и той трябва да приема и контролира равновесието му. Този контрол започва от образованието за това, а контролът не е форма на независимост, контролът е насочен към самоопределящият се аз в тяло, защото всичко оказва въздействие върху външното пространство. Това пространство е онова същото, за което стана на въпрос по-горе, то е онова в което няма независимост, защото всичко оказва влияние. Точно поради този тоталитарен факт контролът не е насочен навън, а е насочен навътре, защото само създаденият вътрешен порядък е в състояние да възпроизведе външен такъв. За правосъдието едва ли е необходимо да се представя причината за нейната цел, по такъв начин, но за обикновеното битие на краен материализъм, в които всичко се разглежда като стока, е полезно. Правосъдието най-лесно би формулирало действията си от гледна точка на престъплението като наказание за това че престъпникът е вреден за останалите, в крайна сметка обаче това не би било красноречив отговор за това, защо не ликвидира престъпника. Съвсем логично би бил изводът, че наличието на вредност за останалите ще елиминира представата за независимост.
Световна конституция на истината
Право на живот
Безспорен фаворит и крайъгълен камък на всяко възможно право, което може да съществува, за да може въобще да съществува, е правото на живот или правото на съществуване. Всяко право, което не е основано върху правото за съществуване, не е право и не служи на нищо живо. Правото на живота е върховното право, позволяващо съществуването на живота в света и правото не може да се основава или произхожда от друго място. Мъртвите не са живи, мъртвите не могат да пишат, говорят, действат, мъртвите не могат да изразяват правила или закони, защото са мъртви и несъществуващи в живота. Нищото е нищо и несъществуващото е несъществуващо, това което го няма и което не е, не може да твори, защото не съществува и го няма. Единственото което съществува, може да създаде движение и да твори, това е животът. Поради тази причина не съществува никаква причина, правно съпротивление или нещо спрямо което да опонира на произхода на правото. От изнесената тук дефиниция може да се осъзнае първият закон на правото, а той е следният: Правото започва от живота и завършва с него. Съвсем логически можем да изведем и неговата сентенция, т.е. Защитата на правото е защита на живота. Правото на живота е познато като природни закони, т.е. закони, от които сме родени или законът на Бог.
1.) Никой не може да не отговаря за последствията от свойте действия, това е 1-ва точка в конституцията на живота (Бог). Това във физиката е познато като причина, следствие и резултат. Без значение дали може да бъде различен и докаква степен, този закон представя съществуващото от не съществуващото. Този закон е познат до известна степен и като кармичен (съдбовен).
Законът е съществуващата реалност построена върху взаимодействието на сили които позволяват условията и способността за живот. Тези закони пораждат средата и резутата от взаимодействието със тези закони. Познатата проявена реалност е позната като истина, факти и обективност.